Блага Димитрова бе едновременно поетеса - достатъчно еманципирана, за да

...
 Блага Димитрова бе едновременно поетеса - достатъчно еманципирана, за да
Коментари Харесай

Блага Димитрова: Женската усмивка има силата на удар

  Блага Димитрова бе по едно и също време поетеса - задоволително еманципирана, с цел да приказва свободно за любовта; и същински бунтар-философ в прозата си - храброст, на която не дръзваше всеки. Днес можем да тълкуваме думите й в нови метафизичен ракурси, с някакъв " нов " прочит. Да вземем това: " Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си мирис. " Нашето НИЕ в постдемократичното време " разпредели " по подобен метод тази отговорност, че тя се трансформира в някаква своя цялостна диаметралност. Като политик Блага Димитрова усети, че нещо в обединяването на нацията ни " куцаше " още през цялото време на Прехода.

  " В търсене на смисъла обезсмисляме живота си. А тревата, без да знае защо - пробива камъка ", споделяше Блага Димитрова, като по-късно добави в едно свое изявление прям намек на разочарованието си от обстоятелството, че " най-устойчивата " трева " са бурените "?!?

 Родена е в Бяла Слатина, само че израства във Велико Търново, в фамилията на учителка и правист. В авторската й книгопис има произведения, които с право се подреждат в родната литературна класика: романите " Пътуване към себе си ", " Отклонение ", " Страшният съд ", " Лавина " и неразрешеният по време на тоталитарния режим разказ " Лице ". Романът ѝ " Лавина " е екранизиран през 1981 година и до през днешния ден е един от най-запомнящите се български филми. Смелостта на Блага Димитрова да разкрива язвите на публичния живот й костват възбраната да разгласява творбите си от 1987 година до Промяната.

 Много литературни критици видяха един специфичен подтекст в " Лавината " - една равносметка на личния живот на авторката. " Ах, и той е бил млад! Бил е избухлив, клокочещ поток. Разбивал е бентове и ледове. Бил е пенест водопад. Бил е навъсен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан. Бил е в миналото! Наистина ли е бил? И руква стремително надолу, раздира въздуха с тътнеж, спомняйки си бурните млади години. Сега в един момент желае да повтори по едно и също време битието си на поток, водопад, облак, океан. И ни пресова в студена прегръдка, с цел да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега. Стъпки да няма. Вик да няма. Спомен да няма. Нийде да няма будни! "

 Разочарована ли остана от борбата си против лицемерието на " кротките "? - Вероятно, да. Не че вътрешно не е била готова за него с мъдростта на човек, преглъщал разочарованията си нееднократно. Има горчива самоирония в думите й: " Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина? " Грубостта я е плашела от вътрешната страна, и въпреки всичко тя е била подготвена да я опрости като човешка уязвимост. Усеща се самокритичност в думите, с които илюстрира огромната отговорност на хората в връзките им един с друг; както и отговорността на пишещите хора, които познават силата на словото: " Без да желаеш, убиваш някого някъде. Без да подозираш, отнемаш нечие дихание. Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът, или взор. Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с безмълвие. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи? "

 Блага Димитрова бе талантлива със сетивата на стихотворец и мисълта на мъдрец. Тя откривателстваше с цялостни шепи в виталната философия, проникваше в най-дълбоките кътчета на човешката душа и я пипаше меко в поезията и остро в прозата, с цел да помъдрява читателите с болката на съпреживяното " в огън и лед ". Тези две " агрегатни положения " са най-жизнено мощните чувства в нашия живот, и Блага Димитрова ги бе изпитала и претърпяла, носейки кръста си: " Диря остава, когато се върви по неотъпкано. ", споделяше тя.

 Ако АЗ съм съумяла да стана негово МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ.. ТОЙ е МОЙ !!! И въпреки всичко, в случай че някоя жена успее да го откъсне от мене, то НЕ тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го лишава от себе си, тъй като НЕ ще му бъда задоволително нужна. Значи НЕ съм била задоволително здраво вплетена в корените на мислите му, на ориста му, на дните му. Би трябвало най-накрая да стигна до тая елементарна истина.

 Ако дамата изживява най-силно любовта в шерването с другарка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква загадка, гъста приятност се крие в това мълчание, всеки мъж самичък си знае. Може би това е ревностното възприятие на притежател, който не допуща да показа обичаната с различен? Може би това е израз на протекция и деликатност към дамата? Може би това е стеснението, което в любовния момент е било изтласкано от пристрастеността, с цел да нахлуе по-късно с по-голяма мощ? А може би това е мъжкият инстинкт да завоюва дамата вечно: тъй като единствено безмълвният, предпазлив мъж е същински мъж в очите на една жена.

 Ако ти си станал нужен на другия, в случай че си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му.

 Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна мрачевина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да рева. Какво самодоволство! Да плачеш, без да те питат за какво плачеш, без да те утешават. Но за такова благополучие се изисква подготовка: да плачеш, без да издадеш никакъв тон, и да си подготвен да отговориш на неочакван въпрос с най-невинен глас: " Четката е на етажерката! "

 Впрочем какво по-страшно наказване от въображаемото преживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

 Да живееш, значи да усещаш по какъв начин бързо, по какъв начин задъхано тече времето през тебе, по какъв начин излетява с горещото ти ускорено дишане, по какъв начин ручи с потта през порите на кожата ти, по какъв начин се оттича с парливите тръпки на умората вечер... по какъв начин бие с учестения ти пулс.

 Да се чувстваш необходим. Въпреки всичко.
Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво изобретение. Но аз нищо не носех с изключение на едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се трансформира в изсъхнал, ялов вятър.
Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей.
Целият ти доскорошен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е допустимо да бъдеш непотребен на тоя свят.
И последният човек е необходим някъде, някому, за нещо.
При един разклон мислите ми се отбиха по непряк път, завъртяха се с гумите на различен камион към един различен ден, в който и аз някъде бях нужна …

„ Ела “ – вика той и това значи безусловно „ в този момент “, а аз разбирам „ вечно “, „ почакай “ шепне той и това значи безусловно „ за този момент “, а аз разбирам „ за всички последващи мигове “. „ Отивам си “ – споделя погледа му и това значи „ към този момент “, а аз изтръпвам да не би да е „ вечно “.

 Ентусиазираните постоянно провалят работите.

 Женската усмивка има мощ на удар, изключително в случай че е съпроводена от ласкателство…

 Колкото повече търсиш единствения, толкоз по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от доста честност към единствения ставаш погрешна на мнозина. От неизменност в фантазията си ставаш непостоянна в живота.

 Може би женствеността е рядка искра, която пламва единствено при допир с същинска неустрашимост.

 Мъжете се влюбват не в нас, а в личния си облик, който откриват в нашите очи. Може би по тази причина новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се показват други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

 Мъжът може да живее единствено с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последствия. Само дълбоките дири значат същински изживян живот. И най-вълшебният момент като че ли не е съществувал, щом не е оставил своя диря, удостоверение за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, в случай че тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, независимо. И най-чудната обич не радва, в случай че от нея не се роди една детска усмивка, едно смело дело или най-малко една ария.

 Мъжът е обхванат от мига, а дамата търси продължението. Но при доближаването на двамата може би се получава същинското време, цялостното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го принуждавам да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувствуват времето в неговата мигновеност и дълготрайност.

 Няма по-деформираща тежест на земята от женска орис, когато дамата е принудена да прави с нелюбим това, което копнее да прави с обичания. Цяла се осакатява!

 Познава се женен мъж незабавно по първия взор, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е напълно различен: проучващ, придирчив, питащ: „ Ти ли си? “. Пълен с несъгласия – вяра и отчаяние, екстаз и сдържаност, любознание и безгрижие. Очите на ергена откриват първо минусите. Пред него са безкрайните благоприятни условия на света. Ти си една от безброя. Струва ли си поради тебе да изтърве целият свят? Твърде си дребна на растеж за него. Твърде свободно се държиш. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си – какво ще рекат, в случай че се появя с такова момиче? Гледа и с придирчивите очи на майка си – по какъв начин би посрещнала на своя предел такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кинозвезден вид и го търсят в сънищата си. Все не отговаряш на фантазиите му, все не си негов вид, все с нещо не си подобаваща за спътница в живота му. А каква би трябвало да бъде спътницата му, питай го, той самичък не знае. Той все се пробва да те промени, пречупи, нагоди съгласно себе си.

 Страхът от съперницата е като страхът от гибелта. Единственият метод да превъзмогнеш тоя боязън е да приемеш и двете като наложителност. Да погледнеш право в очите на другата и да знаеш, че тия очи могат да ти лишават неговия взор вечно. Това е все едно да имаш мощ да погледнеш гибелта в очите.

 Страшна мощ е събрана в ръцете на обичан мъж. Гледаш в внушаемост тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета нишки са излъчители на гравитация. Някаква антична закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща милувка и плисък на бич. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те допират и да четат всяка дипла на кожата ти като писменост за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всевъзможен спомен от друго допиране по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в това време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и деликатност, протекция и заплаха внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, дано да е от неговата ръка! От ничия друга, единствено от неговата!

Човек е повсеместен не може да се изтръгне от него това, което му е станало същина.

Инфо: www.impressio.dir.bg

Източник: uchiteli.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР